Тантристкият подход

 Желание и щастие

Ние живеем в царството на желанията. От момента, в който се събиждаме, до момента в който заспиваме, и дори и в сънищата си ние сме водени от желанията. Всяко от нашите сетива е гладно за своя собствена храна. Желанието за сетивно стимулиране е толкова дълбоко вкоренено, че ако бъдем изолирани от образи, звуци, миризми и т.н. достатъчно дълго, ще започнем да халюцинираме.

Нашите желания не се ограничават до нещата, които можем да видим, чуем, помиришем, опитаме или докоснем. Съзнанието ни преследва идеите толкова ненаситно, колкото езикът ни - различните вкусове. Желанието е толкова проникващо, че е съмнително дали съществува нещо, което да правим немотивирани от него. Желанието под една или друга форма ни води към постигането на успех.

Зад всички наши желания е желанието да бъдем щастливи. В този смисъл всички са равни, защото всички ние искаме щастие, въпреки, че го дефинираме различно. Ако проверим внимателно, ще видим, че всички наши действия са мотивирани или от желанието да изпитаме приятното, или от желанието да избегнем неприятното.

Но въпреки цялото ни желание да изпитваме единствено щастие и нищо друго, животът ни е пълен с болка и недоволство. От тази гледна точка, животът изглежда безмислена надпревара. Нашите усилия да намерим щастие се въртят в кръг, докато спрем сразени и изтощени.

Много различни философи и духовни учители са описвали този кръг на вечно неудовлетворение и са предлагали съвет как да се излезе от него или поне да се постигне примирение. Буда Шакямуни нарича това състояние самсара - санскритски термин, означаващ "в кръг".

Тантра всъщност използва енергията на желанието, а не изкореняването му. Това не означава, че такъв подход е без стойност. Напротив, съществено е да се знае кога е правилно да се оттегли вниманието от неща, които разстройват съзнанието. Обаче ако единственият ни познат начин да преодоляваме желани обекти е да ги избягваме, то ние ще бъдем строго ограничени в достиженията на духовната ни практика.

Тантра вместо да гледа на удоволствието и на желанието като на нещо, което трябва да се избягва на всяка цена, тя разпознава енергията, пробудена от желанията ни, като незаменима подкрепа в духовния ни път. Точно защото пътят ни е толкова неделимо свързан с желанието, ние трябва да използваме огромната му сила, ако искаме да направим живота си съвършен.

Според тантра ние не можем да се надяваме да постигнем пълно, универсално щастие, като систематично се правим все по-нещастни. това противоречи на естественото развитие на нещата.

Няма смисъл да се чувстваме виновни заради удоволствието. Това е точно толкова погрешно колкото и отдаването на моментни удоволствия с очакването да ни донесат пълна удовлетвореност. Всъщност това е просто друга форма на отдаване, друг начин да се затворим в ограничената представа за това, което сме, и това, което можем да станем. Ако знаем как да изпитаме щастие без чувство на привързаност или вина, ние можем да развиваме това изживяване и накрая да постигнем невероятното щастие на пълните си човешки възможности.

Вместо по навик да се оставяме на обсебването, неудовлетвореността, объркването, мъката и вината, ние трябва да усъвършенстваме съзнанието си, като развиваме все повече разбирането си, като добиваме все по-умел контрол върху умствените и физически енергии, все по-добър живот.

Пътят на тантра е път на превръщането. Голямата експлозия на желанията за практиката на тантра е полезна.

Нашата мотивация за практикуване на тантра трябва да бъде толкова чиста, колкото е възможно. Изобщо няма начин да пожънем неизмеримите облаги на тантра, акомотивацията ни е съсредоточена единствено върху собственото ни благополучие.

Второ, трябва да имаме търпението и самодисциплината да практикуваме в правилен ред. Да скочим в най-напредналите учения е глупаво и арогантно, а също така и много опасно.

 Тантра и наслаждението

Задачата на тантра е да превърне удоволствията във върховното изживяване на дъбока, всепроникваща осъзнатост. За хората е мног по-полезно да се наслаждават и да насочват силата на своята наслада в пътя на осъществяването и просветлението.

Вкопчването и привързаността са проблемът, а не самите удоволствия. Следователно, ако успеем да се освободим от това привично вкопчване, бихме могли да се наслаждаваме колкото искаме, без никое от усложненията, котио обикновено придружават нашето обикновено търсене на удоволствие.

С правилно разбиране за трансформацията всичко, което правим 24 часа в денонощието, може да ни приближава към целта. Дори сънят ни, прекарван обикновено в мрака на несъзнателност или в хаоса на сънища, може да се превърне в ясно, светло изживяване на изкусна проницателна мъдрост.

Тантра ни учи не само как да извлечем предимство от обикновеното изпитване на удоволствие, но ни показва също как да предизвикаме изпитване на блаженство, по-силно, по-дълбоко, по-удовлетворяващо от достижимото с физически сетива.

Сега нашето търсене е насочено по навик навън, към външни обекти на желанието ни. Когато не можем да намерим или задържим тези желани обекти, ние се разстройваме и ставаме нещастни.

Това, което не разбираме е, че във всеки от нас има неограничен източник на мъжка и женска енергия. Толкова много от проблемите ни възникват само защото или не познаваме, или подтискаме това, което е в нас. Мъжете се опитват да скрият женската си страна, а жените се страхуват да проявят мъжката си енергия. В резултат винаги се чувстваме лишени от нещо, от което се нуждаем. Не се чувстваме цялостни и очаквателно се насочваме към други хора заради качествата, които ни липсват на нас самите, с надеждата да добием някакво усещане за завършеност. В резултат много страни на поведението ни са белязани с несигурност и собственическо отношение.

Докато вътрешната ни мъжка и женска енергия са отделени и неуравновесени, отчаяно щетърсим компанията на другите.

Отхвърляне на властта на обичайните проявления

Обикновено енергията на желанието подхранва първичните модели на вкопчване и привързване, което намалява осъзнатостта и увеличава неудовлетвореността.

Тантра ни предизвиква да гледаме на себе си и на всички други като нещо идеално красиво - като на богове и богини.

Тантристките медитационни божества не бива да се объркват с това, което различните митологии имат предвид, когато говорят за богове и богини. Тук божеството, с което избираме да се отъждествим, представлява същностните качества на напълно пробуденото преживяване, спящо в нас. Проста истина е, че ако се виждаме първично чисти, силни и умели, ще развием точно тези качества, но ако продължаваме да се считаме за тъпи и глупави, то такива и ще станем.

През първите етапи на практиката да гледаш на себе си като на божество е до голяма степен изкуствено. Но ако тренираме достатъчно упорито, ще успеем да възприемем това създадено от нас божество с яснота, далеч превишаваща настоящата ни представа за себе си. Съзнанието ни ще стане съзнанието на божеството, а обикновените ни сетивни усещания ще се превърнат в сетивните наслади на божеството.

Проблеми на себепроявата

В границите на обичайната физическа форма съществува по-фино осъзнаващо тяло. От тези по-фини нива извира божествената мъдрост, способна да преобразува живота ни. Йога на божествата няма нищо общо с фантазии за невъзможното.

Здравето на тялото и съзнанието е преди всичко въпрос на представата ни за себе си.

Най-голямата ни пречка по пътя на успешното ни превръщане в божество е упоритата вяра в обичайната форма. Докато поддържаме обичайната представа за себе си, е изключено да се видим като просветлени същества.

Всяка проявена склонност към нерешителност и страх е симптом за раздвоения ни ум. Повечето от нас се принизяват и правят нещастни по една или друга причина.

Разсеяният ум

Понякога изглежда, че умът ни тича едновременно във всички посоки, като се обръща в една или в друга в отчаяно търсене. Търсим незнайното нещо, което ще утоли копнежа ни за сигурност и стабилност. Прехвърляме се от едно нещо на друго с надеждата, че новото изживяване ще съдържа това, което търсим. В резултат умът ни е винаги разсеян. Трудно ни е да съсредоточим вниманието си върху това, което правим, защото част от съзнанието ни е вече неудовлетворена и е започнала да търси илюзорното друго. Така не само не успяваме да открием по-висш смисъл и цел в живота си, но често се проваляме и в ежедневните си дейности.

Резултатът от ограничената ни представа за себе си е склонността да търсим извън себе си решение на проблемите си.

Предизвикателството да се изследва вътрешният свят

Тантристката техника да се отъждествяваме с божество е пълна противоположност на самосъжалителното отношение. Колкото по-успешно се отъждествяваме с тяло и съзнание от чиста, ясна светлина, толкова повече се отваряме за благотворните сили в нас и извън нас. Тялото и съзнанието ни зависят едно от друго, като съзнанието е главният ваятел на изживяното от нас.

Няма значение колко външни страни на живота си сме променили. Ако тези промени не се съпровождат от дълбоки мисловни превръщания, те могат да бъдат успешни само временно.

Въпреки, че всички имаме чиста в основата си природа, не е лесно да влезем в досег с нея. Грубият начин, по който съзнанието функционира, заглушава тази по-дълбока и по-фина вибрация до такава степен, че обикновено не съзнаваме нейното присъствие.

Какво е отказване?

Тантра може да се практикува успешно едва след като сме се освободили от обичайното вкопчване в чувствените удоволствия. Ако не видим как обичайното привързване към удоволствието ни затваря здраво в кръга от повтарящо се разочарование (самсара), ще направим с тантра същите грешки, които правим при обикновеното търсене на щастие. Ако не се освободим от това отношение на вкопчване, неволно ще превърнем тантра в още едно безмислено движение в кръг.

Така че първото, от което се нуждаем, е да развием определена степен на отказване.

Ако една ситуация е трудна, ние можем да излезем от нея като я изоставим или избегнем. Това може да се нарече отказване, но то не е отказване от самсара. Ако живеем като животни, без нито едно от удобствата на цивилизацията, със сигурност се отказваме от нещо, но това не е истинско отказване.

Може да си мислим, че отказването има отношение към религиозните обичаи, че чрез изучаване на духовни поучения и практикуване на медитация сме истински отказали се. Не е задължително да е така. Ако някой критикува това, което правим и ние се разстройваме, това показва, че изобщо не сме развили отказване. Напротив, това е знак, че се държим за религията си така, както за всеки обикновен обект.

Развитието на истинско отказване означава, че ние вече не разчитаме на чувствените удоволствия за крайното си щастие, разбираме безмислието да очакваме дълбоко удовлетворение от такива ограничени, преходни явления. Важно е ясно да се разбере този момент. Отказването не е изоставяне на удоволствието или лишаване от щастие. То означава да изоставим нереалистичните очаквания спрямо обикновените удоволствия. Точно тези очаквания превръщат удоволствието в болка. Не може да се каже също и че няма нищо погрешно в удоволствието. Това, което трябва да се изостави, е обсебващото и изкривено отношение към удоволствието.

Развиване на отстраняване

Тибетският израз, обикновено превеждан като отказване означава буквално "категорично излизане". Той показва, че дълбоко в сърцето е взето категорично решение да се излезе от повтарящите се неудовлетвореност и разочарования на обикновения живот. Т.е. отстраняване на онези мъчителни навици на привързване, които ни възпират да преживеем най-пълните си човешки способности.

 През определени периоди от живота ни сетивата ни автоматично се отдръпват от обектите и ние изпитваме нещо, което може да се нарече естествено отстраняване, или естествено отказване. В такива моменти няма нищо, в което да се вкопчим, и нищо, към което да се привържем. В такова състояние дори и най-привлекателният сетивен обект е безсилен да ни омагьоса и да отклони ума ни.

Винаги можем да намерим някаква външна причина за своята неудовлетвореност, но това никога не е истинската причина за нашето неспокойстние или разочарование. Това, което липсва, е вътре в нас. Удовлетвореността произлиза от вътрешната простота.

Отстраняването означава да разхлабиш хватката си и да бъдеш по-отпуснат. Не означава, че трябва да изоставиш удоволствията си.

С правилното развиване на отказване ние се освобождаваме от принудителното упование на сетивните удоволствия. Колкото повече разбираме, че тези удоволствия не могат да ни дадат вечното щастие, което желаем, толкова повече смиряваме очакванията си и ставаме реалисти. Вместо да бъдем напрегнати заради копнеж по удоволствието или виновното му отричане, се чувстваме по-свободни. Неблагоприятните обстоятелства вече не ни терзаят толкова. Ако изпитаме нещо приятно, ние го приемаме охотно, поемайки насладата, която може да ни даде, без да очакваме нещо повече.

Изоставяне на измамното убеждение

Фразата "намирам убежище" е взета от традиционния и' контекст - често повтаряната будистка декларация на вяра в учителите, ученията и духовната общност: "Аз намирам убежище в будите, аз намирам убежище в дхарма, аз намирам убежище в сангха."

Когато будизма говори за намиране на убежище, той подчертава важността на освобождаването от това отчаяно търсене на удовлетвореност.  Намирането на истинско убежище съдържа промяна в нашето отношение. То се постига, когато видим крайното безмислие на преходните явления, в които обикновено се вкопчваме. Когато видим незадоволителния характер на нещата, които преследваме, принудителния ни стремеж към тях веднага ще угасне, а движещата сила на вкопчването ни ще утихне. Променящите се житейски обстоятелства спират да ни подхвърлят в една или друга посока и ние добиваме пространството, в което започваме да освобождаваме вътрешните си способности.

Мотивацията на отвореното сърце

Докато оставаме тясно съсредоточени в собственото си щастие, независимо дали за малко или завинаги, никога няма да изпитаме широтата на истински отвореното сърце.

Ако не си създал някакво всеотдайно отношение, никога няма да се почувстваш напълно удовлетворен.

Когато сме заети единствено със себе си, проблемите ни изглеждат непреодолими. Претоварен от мисли за нас самите, умът ни е изпълнен с тревога и безпокойство. "Може би не изглеждам достатъчно добре". "Може би другите няма да ме харесат". "Чудя се дали ще успея". И т.н. Всичко, свързано с "Аз", става проблем, грижа, заплаха за нашето благоденствие и сигурност. Един начин да се освободим от това невротично обсебване от собствената си личност и да отворим сърцето си за другите. Когато сме загрижени за някой друг, ние веднага преставаме да се грижим за собствените си проблеми, поне за малко. И тъй като състраданието към другите заменя самосъжалението, ние откриваме скрити съкровища от сила и мъдрост в себе си.

 Погрешни схващания

Когато някои хора чуят за бодхичита (състрадание) за първи път, те я объркват със сантименталното, крайно емоционално състояние на съзнанието: "О, как искам хората да бъдат щастливи! Не издържам като си мисля как страдат". Истинската бодхичита е нещо съвсем различно. Тя няма нищо общо с това подтиснато и парализирано състояние на ума. Тя е ясна и отпусната, притежава спокойна мъдрост и дълбоко състрадание. Тя означава да отвориш сърцето си изцяло и да го държиш отворено толкова дълго, колкото можеш.

...

Това неразбиране е свързано с едно отношение, което проявяваме през целия си живот: "Трябва да изучавам тези скучни предмети сега, за да мога накрая да си взема изпитите, да получа степента си, да си намеря добра работа, да спечеля много пари и тогава ще бъда щастлив".  Цялото това ударение върху бъдещето - "Когато имам достатъчно пари", "Когато притежавам собствен дом", "Когато се пенсионирам" - лесно се прехвърля върху духовната практика: "Когато свърша с практикуването", "Когато получа просветление". Да се мисли по този начин е твърде измамно. Тази мечтана илюзия за едно нереално бъдеще прави сегашните ни действия нереалистични. Истинската практика е нещо, което правим от момент на момент, от ден на ден. Ние правим това, което можем, с мъдрост, каквато имаме, и всичко посвещаваме на благоденствието на другите. Живеем живота си просто, толкова добре, колкото можем.

Развиване на спокойствие

Докато умът ни е под контрола на привързаност, омраза и безразличие, никога няма да успеем да развием бодхичита в сърцето си.

Спокойствието не е философско схващане. То е по-скоро друго състояние на ума, специфично качество на съзнанието, или осъзнатост, която може да се придобие чрез постоянна близост. Трябва да тренираш съзнанието си и да промениш основното си отношение към другите. Например, когато срещна за първи път група, нови хора в курса по медитация, аз чувствам едно и също към всичките. Никой от тях не съм срещал преди и не съм имал време да се привържа или намразя някого. Всички са равни за мене. Ако взема това непредубедено чувство за равенство, което изпитвам към новите, непознати хора, и го приложа както към приятелите си, към които съм привързан, така и към враговете и критиците си, които не обичам, мога да започна да развивам спокойствие спрямо всеки.

Съществува подобна техника на медитация за пълното развитие на такова равновесие. Накратко, представи си, че си заобиколен от трима човека: най-скъпия ти приятел, най-злия ти враг и напълно непознат човек. Един от начините е да си представиш приятеля зад себе си, а врага и непознатия пред себе си и всички други човешки същества струпани наоколо. След като се обградиш по този начин, внимателно изследваш чувствата, които изпитваш към тези хора, и анализираш защо си ги определил именно като такива.

Когато се попиташ "Защо чувствам близък само този, а не и другите?", вероятно ще откриеш, че причините са предубеждения, основани на няколко отделни случки. Например, ти може би наричаш първата личност приятел, защото, когато си помислиш за него, си спомняш негови прояви на добронамереност и привързаност. А втората личност се явява враг, защото си спомняш някои лоши определени неща, които ти е направил или казал. Колкото до третата личност, ти го наричаш непознат, защото нямаш спомени някога да ти е помагал или вредил.

Причините за различното отношение са всъщност условни. Ако честно преровиш паметта си, със сигурно ще си спомниш за много моменти, когато трите личности, за които си мислиш, че не са се вместили напълно в категориите, които така твърдо си им наложил. Можеш добре да си спомниш случаи, когато врагът, толкова презиран от теб сега, се е държал любезно с теб, когато приятелят, на когото толкова държиш сега, е предизвиквал гнева ти и че дори човекът, към когото си безразличен сега, някога е означавал много за теб.

А когато осмислиш, че всяко живо същество през безначалните минали животи ти е сторило същите добри или лоши неща като приятелят и врагът в този живот, ще разбереш, че всички са равни, защото са били приятел, враг или непознат много пъти.

 Разтваряне на самосъздадени ограничения

БРЕМЕТО НА ПОГРЕШНИТЕ ВЪЗГЛЕДИ

Правилният възглед означава мъдростта, чрез която ясно осъзнаваме действителния начин, по който съществуваме ние и всички други явления. Докато сме обременени от погрешни разбирания за това кои сме и какъв е светът, ние оставаме впримчени в света на нашите отражения.

Правилният възглед е на всякъде и по всяко време. Всичко е въпрос на премахване на наслоенията на собствените ни проекции.

Когато се придържаме към идеята, че съществуваме по определен специфичен начин, ние халюцинираме. Сетивните ни органи възприемат нещата двойнствено. Необходимо е време, практика и изследване с ясно съзнание, за да се проникне отвъд дълбоко вкоренените погрешни представи и да се открие действителния начин, по който нещата съществуват. Трябва да бъдем малко подозрителни към това, което сетивата и обичайните схващания ни казват.

СЪНИЩА И ПУСТОТА

Хората и нещата, които съставляват сетивния ни свят, не съществуват по този материален, обективен начин, по който ни се явяват. Тези форми са проявления на обичайното ни съзнание. Те са възприети или обозначени от предубедения ни ум. Но основният проблем не е, че нещата изглеждат самостоятелно съществуващи, а че ние приемаме тяхната привидност за истинска.

Навикът да вярваме или да се придържаме към основните проявления, като че ли са истински и действителни, е с нас от незапомнени времена и е трудно да се преодолее. Можем да започнем да изкореняваме този навик като разберем, че инстинктивното ни вярване в самостоятелното съществуване на нещата е невярна идея, нямаща нищо общо с истинския начин, по който нещата съществуват. Тогава ще започнем да се събуждаме.

ВКОПЧВАНЕ В ЕГОТО И НЕСИГУРНОСТ

Не само нещата извън нас са лишени от неизменната обективна действителност, която им налагаме - същото важи и за вътрешното ни усещане за себе си. Не се съмняваме в това действително "мен" и ни изглежда абсурдно да си помислим за него като за още една халюцинация. Това неизменно усещане за себе си не е извън съчетанието тяло - съзнание. Този основен източник на всички наши проблеми може да се нарече "вкопчване в егото". Точно вкопчването в егото ни е тласнало да се родим, тъй като това е първото, което сме направили.

Обичайната ни его-идея е: "Аз определено съществувам някъде, аз съм действителен". Нито за миг не си помисляме, че какво или кои сме е само резултат от наименование или обозначение на група от непрекъснато променящи се умствени или физически части. Нашият вкопчен в егото ум, така решен да установи и поддържа неизменно и сигурно усещане за самоличност, никога няма да приеме, че азът или собствената същност са само приписване, просто име или обозначение.

УСТАНОВЯВАНЕ НА ВЪТРЕШНИЯ ВРАГ

Необходимо е да получим колкото може по-ясна картина за начина, по който се възприемаме сега, как се придържаме към фалшивото усещане за его, защото не е възможно да създадем правилна представа, преди да разберем какъв точно е обичайния ни погрешен възглед.

Великите майстори на медитацията от миналото са подчертали значението на възможно най-точното установяване на безмислието на понятията в съзнанието ни.

Една от основните причини да продължаваме да изпитваме многото нещастия на цикличното съществуване е неспособността ни да разберем от къде идват проблемите ни. Дори когато преодолеем общата грешка да си мислим, че трудностите са причинени отвън, ние често не успяваме правилно да установим вътрешния си враг. Може погрешно да заключим например, че източникът на нашето неудовлетворение и объркване е определен интелектуален възглед или мнение, които поддържаме и всичко, което трябва да направим, за да оправим положението, е да приемем по-висша, по-значима философска позиция. Но такъв предубеден подход никога не улучва корена на нашите трудности.

Основният ни проблем не е интелектуален.

РАЗВИВАНЕ НА СРЕДНИЯ ПЪТ

След всичко казано за липсата на собствено съществуване и за илюзорната същност на феномените, можем да заключим, че ние самите, другите, светът и просветлението са напълно несъществуващи. Такова заключение е нихилистично и прекалено. Явленията съществуват. Криворазбран е техният привидно конкретен и независим начин на съществуване.

Непрестанно проектираме фалшив образ върху това, с което се занимаваме, а после вярваме, че фалшивият образ е самият обект.

Практическото заключение е да се въздържаме от незабавно приемане на всички двойствени форми - това и онова, добро и лошо и др. - като напълно истински, както и да се въздържаме от пълното им отричане. Трябва да оставаме малко отпуснати, малко скептични. Трябва да осъзнаваме, че понеже обектите ни се струват така конкретни, те притежават силата да ни въвеждат в конфликт и объркване. Ако се тренираме да съзерцаваме първичната чистота на съзнанието, в което тези форми се появяват, ще съумеем да влезем в състояние на не-двойственост, където всички конфликти и обърквания накрая стихват.

 Ясното пространство на съзнанието

СЪЗДАВАНЕ НА ПРОСТРАНСТВО ЧРЕЗ "НЕВИЖДАНЕ"

Отказването, бодхичита и правилният възглед за пустотата са три от предварителните изисквания за практикуване на тантра. Това не означава обаче, че трябва да разбираме и трите съвършено и напълно, за да започнем да следваме пътя на тантра. Приблизителното разбиране е достатъчно за начало.

За да упражняваме различните преобразувания на тантра, е достатъчно да можем да отпускаме обичайното си усещане за някаква самоличност.

Тибетските лами често казват: "Невиждането е съвършеното виждане."

Чрез обичайните ни преживявания, ни завладяват безброй двойствени схващания и разбирания. Всеки ден ни привличат приятни обекти, а неприятните ни отблъскват. Обременени от тесногръдата идея за себе си, ние си губим времето, като тичаме към едно и бягаме от друго. Възможно е да се развие напълно различна представа за действителността.

Не става дума за състояние на заспалост и безразличие на ума. Съзнанието ни в такъв момент е буйно и дейно - без да отхвърля нищо, без да потвърждава нищо, и все пак приемащо всичко. Вместо да се чувстваме впримчени и ограничени, заставени да играем същите его игри отново и отново, започваме да чувстваме истинското освобождение на необременената съзнателност. Това освобождение е възможно, защото двойственото съзнание не е същинската природа на човешките същества. Същинската ни природа е чиста като кристал и няма място за измислено самосъжаление. То веднага изчезва, а с него изчезват всички сковаващи ни ограничения.

Ако можем да влезем и останем в естествено чистото състояние на съзнанието, ще имаме времето и мястото да виждаме нещата без объркване.

ЧИСТОТА И НЕ-ДВОЙСТВЕНОСТ

Като съзерцаваме потока на съзнанието си при медитация, съвсем естествено можем да бъдем доведени до просторното преживяване на не-двойствеността. Като наблюдаваме мислите си внимателно, ще забележим, че те се появяват, задържат и изчезват сами. Не е необходимо насила да изхвърляме мисли от ума си. Точно както всяка мисъл се появява от чистата същност на ума ни, така и естествено се разтваря в тази чиста същност. Когато накрая мислите се разтворят по този начин, трябва да задържим ума си съсредоточен върху последвалата яснота толкова пълно, колкото можем.

Въпросът не е да притъпим съзнанието си така, че нищо да не забелязваме. Докато съзнаваме възникналите мисли, не бива да се прехласваме по никоя от тях. Трябва да помним скритата под тях яснота, от която те са възникнали.

Като наблюдаваме как мислите идват и си отиват, ние се приближаваме към правилния възглед за пустотата. Привидно конкретни проявления ще се появят, ще се задържат за малко и ще изчезнат обратно в чистата природа на ума. Така се упражняваме да усещаме, че това изчезване е дори по-реално от първоначалното конкретно появяване на мисълта.

Крайно погледнато, съзнанието остава винаги ясно и чисто. Характерната не-двойственост на ума не се руши от двойствените схващания, възникващи в него. В този смисъл съзнанието е чисто, винаги е било и винаги ще остане чисто.

Всички ние имаме възможността да се преместим от обърканото, замърсено състояние на его-конфликт в самото естествено чисто състояние на съзнанието. Не бива да мислим, че по някакъв начин умът ни е непоправимо увреден. Това е невъзможно. Ако можем да се научим да разпознаваме и влизаме в естественото, незасегнато състояние на съзнанието, накрая ще изпитаме свободата на недвойствената осъзнатост.

ПРОЯВЛЕНИЯ НА СЪЗНАНИЕТО

От будистка гледна точка всички обстоятелства в живота ни са проявления на съзнанието. Болезнените и объркващи ситуации произлизат от болезнен и объркан ум, а всяко щастие, което изпитваме - от обикновеното удоволствие до висшето получаване на просветление - се корени също в собствения ни ум.

Ако се вгледаме в живота си ще видим, че той се контролира напълно от ума, особено от ума на привързаността от желание. Непрекъснато мислим да отидем тук или там, да вземем това или онова, а после постъпваме според желанията си в търсене на удовлетвореност.

Не само че неспокойният ни ум непрекъснато ражда нови мисли и идеи, но ние сме склонни да ги следваме, където и да ни заведат. В резултат сме примамвани от една ситуация в друга с обещанието за щастие, но накрая изпитваме само умора и разочарование. Разрешението не е в подтискането на мислите и желанията, тъй като това би било невъзможно; все едно да попречим на водата да заври, като натискаме капака на тенджерата. Единственият смислен подход е да се упражняваме да наблюдаваме мислите си, без да ги следваме. Това ги лишава от принудителната им сила и е все едно да махнем врящата вода от огъня.

 Рационалното ни съзнание, завладяно от обществените ценности, вярва във важността на всичко, което прави. Но ние не бива да се лъжем и да вярваме, че цялото това усложнено мислене е истината. Може да има много неща, с които да се примиряваме във всекидневния си живот, но не е нужно да вярваме в тях. А когато ние сме усложнените, не бива да вярваме дори в себе си!

Означава ли това, че всичко, което правим и мислим, е невярно? Не, има известна истина в това, което става. Само не бива да вярваме в абсолютната истина на мислите си за едно или друго. Замърсяването на въздуха е истинско донякъде, но то не е конкретно, самостоятелно съществуващо или действително. По същия начин нашите мисли могат да съдържат определено количество истина, но би било грешка да вярваме в тях безрезервно.

Необходимо е да се научим как да поддържаме ясна осъзнатост, като се откажем от обичайната си реакция към нещата.

Първо се интересуваме от нов приятел, на следващия ден се отказваме от него. Най-напред желаем да притежаваме нещо ново и красиво, после не можем да понасяме дори вида му. Тази непрекъсната промяна във вкусовете ни е друг показател, че обичайните ни, конкретни схващания за действителността са погрешни и са само отражения на объркания ни, предубеден ум.

ЯСНОТА, ЛЮБОВ И ПОКОЙ

Когато сме погълнати от дълбокото състояние на осъзнатост, не е възможно да ни смути вредна мисъл.

Докато чувството за пространност расте и ние се приближаваме към правилния възглед за неконкретното, несамостоятелно съществуване, възниква чувство за единство между нас и всичко останало. В чистото пространство на нераздвоението всичко се носи свободно в непрекъснат процес на идване и отиване, растене и умиране, появяване и изчезване. В широтата на несамостоятелно съществуваща действителност всички неща функционират съвършено, без да си пречат взаимно. Няма конфликт, объркване или разделяне.

В ясното пространство на напълно отпуснатото съзнание няма разлика между твоята изначална действителност и моята. Едната не е по-добра от другата; едната не е по-лоша от другата. В крайна сметка няма добро и лошо, чисто и нечисто. Смисълът на медитацията, молитвата или каквото се опитваме да правим е да открием изначалния принцип на човешката същност, да докоснем съзнанието си, изначалния принцип за цялостност, за не-раздвоеност. В момента, в който достигнем това преживяване, няма място за тежки идеи, тежки емоции или сантименталност. Просто бъди! В момента на преживяването няма идеи, обозначени от раздвоеното съзнание. Няма Буда, няма Господ, няма рай и ад. Просто съществуване. Великият покой. Великата удовлетвореност.