|
Нз кой е авторът, но е интересно четиво, което реших да споделя тук.
Тракийската култура е пронизана от учението, което науката отбелязва като тракийски орфизъм. Това е устна, арисктократична доктрина, която дава идейните корени на гръцкия орфизъм, но се различава същностно от него. В основата на орфизма е положена идеята за безсмъртието и за обезсмъртяването.
Тази идея се реализира на две равнища – аристократично, тайно, за просветените и народностно – екзотерично, т.е явно и е присъщно за онези, които зная учението, но остават негови привърженици. Така са се оформили два пътя за сливане с бога, които се персонифицират чрез образите на Орфей и Дионис и са обозначени чрез ентусиазма, т.е. ндивидуалната мистериалност, при която участникът въвежда бога в себе си и чрез екстаза - характерен за колективната „мистериалност", защото всички се опитват да стигнат до бога.
Тракийският орфизъм изповядва култ към слънцето и култ към земята, като самият Орфей е мислен като син на слънцето и земята. Образът на Орфей в Тракия се появава под различни имена, най-известното от което е Залмоксис. Най-ранното му споменаване е от VI - V в. пр. н. е. Името на божеството е било табу. Тази практика се прилагала и по отношение на другите имена на Орфей – Дионис, Збелсурурд, Сурегетес, Загрей, Сабазий, Перко, Перконис.
За Сабазий - името, с което траките наричат Дионис - се знае, че е великият бог на фригите. Неговата природа и ритуалите свързани с култа към него са близки до тези на Дионис, което довежда до сливането му с почитания от гърците Дионис, и то доста рано - през V в. пр. н. е. Сабазий се идентифицира и със Зевс, което се документира и чрез паметници от тракийските земи от римската епоха - Зевс-Дионис, Зевс-Сабазий. По подобен начин може да се изтълкува и синкретизирането му с тракийския бог-конник. Точно в Тракия, човекът, обладан от бога, е неспокоен в нетърпението си да се отдаде на природата, за да се превърне в част от нея. И то не за да се опита да я разбере, а за да я носи в себе си - да я чувства.
Тракийският орфизъм предполага уреждането на света на степени. Може да се мисли, че за траките хероизацията (обожествяване след смъртта ) е първата степен от пълния цикъл в развитието на човека. Той се изминава на различни равнища, защото това е пътят към съвършенството. Следващата степен на обожествяване е свързана с антроподемонът. Третата и последна степен е богът, който не само е безсмъртен, но е и съвършен, понеже олицетворява пълната хармония в баланса земя-небе. В този смисъл царете на траките сами се превръщат в богове. Според тракийския орфизъм обожествяването на владетелите е свързано със стремежа към извисяването до бога и в превръщането на владетеля в бог.
Осъществяването на описаната практика личи най-добре от примера със Залмоксис. Според разказа на Херодот след оттеглянето му в подземното жилище той се появява отново след четири години като бог, за да убеди народа си във възможностите на учението за безсмъртието. Този най-обикновен човек-цар е преминал през фазите на хероя и на антроподемона, тъй като Херодот два пъти го нарича демон и е добил истинска качествена определеност бог, който е не само безсмъртен, но е и съвършен.
Тъй като не са разбирали тази държавно-религиозна доктрина, древните автори са определяли като херои, антроподемони, богове и най-обикновени хора.
Херодот описва два начина да се постигне безсмъртие. Първият е свързан с идеята за социалната адресираност на доктрината, валиден е за всички, за масата от населението и се свежда до постигане на вярата във възможността за безсмъртие. Вторият намин отговаря на чисто аристократичната концепция за учението, достъпно за посветените в свещеното знание, след като Залмоксис обучава в андреона (зала само за мъже) единствено най-първите измежду гражданите, аристократичния елит.
Ако се следва първият метод за постигане на безсмъртие, той се изразява до отиването в подземния свят, където се намира Залмоксис като бог на мъртвите. Той е валиден за цялото население.
|
